Понякога ми се иска да не съм това, което съм. Да съм безотговорна циганка от махалата, на която всички са ѝ длъжни. Да си знам правата и да искам непрекъснато. И да получавам непрекъснато. Да ми се разминава всеки път и да съм над закона.

Иска ми се понякога да съм и кифла от Люлин или друг краен квартал. Да имам пищни форми и големи гърди, които да разсейват. И изкуствени мигли, които да хипнотизират.
Да се обръщат след мен на кръстовищата.

Иска ми се понякога да съм средностатистически българин, да не се осигурявам и работя на черно. Да ходя на почивки и да точа здравна каса. Да се регистрирам на бюрото и да хейтя.

Иска ми се да съм...

Нямам толкова въображение. 
Уморих се. Понякога ми е в повече да нося. 
Имаше дни, в които съдбата на магаре ми харесваше.

Не искам да знам дали се върнаха в столицата пътниците. Малко ще си позволя да ги заклеймя и нека не ми се сърдят. За мен те по нищо не се различават от убиеца на Милен Цветков. Хора над правилата.

Не се извинявам. Рядко зачерквам някого от живота си. Не и завинаги. Днес съм различна. Днес соча с пръст.

Беше ми време.
Човек не бива да мълчи.
Не бива да е безучастен.